Много отдавна не съм писала за кино, но и много отдавна филм не ме е впечатлявал толкова силно, колкото "Doubt". Още отсега изказвам мнение, с което много хора няма да се съгласят: за мен Мерил Стрийп заслужава Оскар точно толкова, ако не и малко повече от Кейт Уинслет в The Reader. Лично усещане, така да се каже.
Въпреки че сюжетът на "Doubt" се развива в много далечна за мен атмосфера (70-те години, САЩ, католическо училище), посланията на филма ме докоснаха силно - смятам, че поради своята общовалидност и значимост идеите стигнаха директно, без да трябва да се осланят на ракета-носител като конкретния филмов разказ.
С много широка четка мога да говоря за теми като вечно присъстващото в душата на човека съмнение, за това как пътя ти често трябва да минава през тъмни кътчета, докато се движиш към светла цел и доколко оправдано е това, за въпроса къде са границите на позволеното в любовта и за баланса между нравствеността и свободата на всеки да живее според собствените си закони. Но няма да го направя толкова добре, колкото сценариста на филма. Диалозите са толкова силни, че изпитвах непреодолимото желание да си взема един бележник и да си водя записки, но вероятно щях да си разваля изживяването.
Филмът си играе сериозно с темата за нормите и ограниченията на морала и е истинска победа, че може да накара и хората, които съдят от гледна точка на собственото си време да симпатизират на героиня като строгата и консервативна Сестра Алюишъс - още веднъж, страхотна игра на Мерил Стрийп. Последната сцена ме остави настръхнала и със сладко-горчивото усещане, че дори най-силните хора понякога изпитват отлив на волята и вярата и съответно това е напълно нормално за простолюдието като мен.
Няма да разкривам повече, защото надали има смисъл. Филмът може да говори добре сам за себе си, ако решите да го чуете.
Въпреки че сюжетът на "Doubt" се развива в много далечна за мен атмосфера (70-те години, САЩ, католическо училище), посланията на филма ме докоснаха силно - смятам, че поради своята общовалидност и значимост идеите стигнаха директно, без да трябва да се осланят на ракета-носител като конкретния филмов разказ.
С много широка четка мога да говоря за теми като вечно присъстващото в душата на човека съмнение, за това как пътя ти често трябва да минава през тъмни кътчета, докато се движиш към светла цел и доколко оправдано е това, за въпроса къде са границите на позволеното в любовта и за баланса между нравствеността и свободата на всеки да живее според собствените си закони. Но няма да го направя толкова добре, колкото сценариста на филма. Диалозите са толкова силни, че изпитвах непреодолимото желание да си взема един бележник и да си водя записки, но вероятно щях да си разваля изживяването.
Филмът си играе сериозно с темата за нормите и ограниченията на морала и е истинска победа, че може да накара и хората, които съдят от гледна точка на собственото си време да симпатизират на героиня като строгата и консервативна Сестра Алюишъс - още веднъж, страхотна игра на Мерил Стрийп. Последната сцена ме остави настръхнала и със сладко-горчивото усещане, че дори най-силните хора понякога изпитват отлив на волята и вярата и съответно това е напълно нормално за простолюдието като мен.
Няма да разкривам повече, защото надали има смисъл. Филмът може да говори добре сам за себе си, ако решите да го чуете.
1 comment:
При вида на такава публикация първо трябва да кажа: "Благодаря!"
Филмът наистина е особен, забележителен и общовалиден.За разлика от "Четецът", които за мен спада към леко дразнещата ме графа "филми, правени за Оскар", този достига до непринудена дълбочина на посланията. Обичам филмите, които оставят след себе си усещането за объркване и належащата нужда от лична равносметка. Изобщо не съжалявам за отделеното време. Получаваш още едно "Благодаря!" - този път за препоръката.
Post a Comment