Светлината в залата притихва. Публиката също.В началото все още си на ръба на седалката. А Него папионката го стяга. Напъваш слуха си, за да хванеш терци, акорди, да различиш ролята на всеки инструмент в общия звук.
Той маха папионката. Григ. Ти заемаш по-удобна поза, вече се отпускаш на нотите. Наслаждаваш се на всеки такт. Гледаш как музикантите се забавляват, споделяйки себе си със залата. Защото публиката не е толкова важна - водещи са Споделянето и Залата.
Продължават. Той маха сакото, защото творческият ум вече не може да остане в ограниченията му. Потъваш напълно в музиката - не се опитваш да търсиш формулата на хармонията, темпото. Сякаш самата ти кожа вдишва музиката. Косъмчетата на ръцете настръхват, превръщат се в антени на преживяването.
Елекът вече не е нужен. Дебюси. Издигаш се над седалката и леко се понасяш към някакви други измерения. Верди. Акордите влизат в съзнанието, а то ги преработва в плавно разцъфващи и внезапно избухващи цветни петна: лилаво, жълто, зелено, няколко сини пръски...
Край на програмата. Поклон. Бис. Финал. И смътното усещане, че искаш да си в американски бар през 50те, да слушаш джаз и Доналд Дрейпър да ти подаде палтото. Или поне да си с бялата рокля и още по-белите мисли на джаз-феста във Варна.
____
Цялата тази импровизация на усещанията - благодарение на Живко Петров, Ангел Заберски, Митко Шанов и Митко Семов. Разбирасе, благодарение на И АЗ МОГА. Голямо мрънкане падна за тези билети, но си струваше на 100% - благодаря!
Той маха папионката. Григ. Ти заемаш по-удобна поза, вече се отпускаш на нотите. Наслаждаваш се на всеки такт. Гледаш как музикантите се забавляват, споделяйки себе си със залата. Защото публиката не е толкова важна - водещи са Споделянето и Залата.
Продължават. Той маха сакото, защото творческият ум вече не може да остане в ограниченията му. Потъваш напълно в музиката - не се опитваш да търсиш формулата на хармонията, темпото. Сякаш самата ти кожа вдишва музиката. Косъмчетата на ръцете настръхват, превръщат се в антени на преживяването.
Елекът вече не е нужен. Дебюси. Издигаш се над седалката и леко се понасяш към някакви други измерения. Верди. Акордите влизат в съзнанието, а то ги преработва в плавно разцъфващи и внезапно избухващи цветни петна: лилаво, жълто, зелено, няколко сини пръски...
Край на програмата. Поклон. Бис. Финал. И смътното усещане, че искаш да си в американски бар през 50те, да слушаш джаз и Доналд Дрейпър да ти подаде палтото. Или поне да си с бялата рокля и още по-белите мисли на джаз-феста във Варна.
____
Цялата тази импровизация на усещанията - благодарение на Живко Петров, Ангел Заберски, Митко Шанов и Митко Семов. Разбирасе, благодарение на И АЗ МОГА. Голямо мрънкане падна за тези билети, но си струваше на 100% - благодаря!
1 comment:
Добре разпръснато в думи усещане.
Несъмнено истинско.
Post a Comment