Днес беше един много хубав петък - не само, че направихме забавна глупост с колежката, видях един стар колега, разходих се в Южния парк, танцувах салса на автобусна спирка и ходих много пеша, а и успях най-накрая да разгледам изложбата "360 градуса България".
Срещата на така наречения Мост на влюбените (който никога не ми е изглеждал като много романтично място) беше перфектният завършек на петъчния ден. Приятната компания, хубавото време и добрите фотоси само подобриха още повече настроението ми. Допълнителни плюсове донесе залязващото слънце и музикантът с кавала - този човек свири жестоко!
Колекцията от 120 фотографии е нещо, което трябва да се види, особено ако сте видели експозицията на Ян Артюс Бертран през септември. Сравнението между двете изложби се налага поради факта, че техниката и идеята на двамата фотографи е еднаква. Браво обаче на Александър Иванов (който бил инженер химик, явно всестранно развита личност!), че е решил да представи красотата на България на обитателите от панелната джунгла. Оказа се, че в България има много страхотни места, за които никога не съм чувала. Вече си набелязах няколко места на картата, които най-накрая трябва да посетя - като започнем от Царевец (да, за бой съм си, как може за 20 години да не съм ходила?!) и стигнем до изоставената църква в обезлюдено село до язовира Копринка. Има и снимки на много добре познати места, но представени от страхотна гледна точка (тук си сложих снимка на единия залив на Арапя, защото това място толкова си го обичам и ми стана много мъчно и носталгично за там).
Забележки, естествено, има - авторът налага твърде явно любовта си към родния Казанлъшки край. Текстовете под снимките не носят толкова информационна стойност, колкото на септемврийската изложба, и на места има леко ненужни лирически отклонения. Но снимките са наистина добри. Трябва да се има предвид, че Иванов снима от мотоделтапланер и парапланер, което е доста по-ефикасен (от икономическа и екологична гледна точка) вариант от хеликоптера на Бертран. А и е доста по-трудно да се направи добър кадър, не само поради вятъра, а и заради необходимостта да се съобразяваш с въздушните течения. Като стилистика и обекти фотографиите силно се припокриват с изложбата на Бертран, но това припокриване има жестоко послание (браво на Бисер, че го формулира толкова точно!) - че в малката България може да се видят почти всички невероятни природни картини, за които френският фотограф е ловувал по цял свят. Кара те да се чувстваш горд, нали?
Радвам се, че списание Едно превърна в традиция организирането на събития с екологична насоченост. Наистина си заслужава. Изложбата е на моста пред НДК до 18 юни, а после заминава из страната - да я чакат в Бургас (26 юни - 23 юли), Варна (31 юли - 28 август) и Пловдив (5 септември - 3 октомври).
Срещата на така наречения Мост на влюбените (който никога не ми е изглеждал като много романтично място) беше перфектният завършек на петъчния ден. Приятната компания, хубавото време и добрите фотоси само подобриха още повече настроението ми. Допълнителни плюсове донесе залязващото слънце и музикантът с кавала - този човек свири жестоко!
Колекцията от 120 фотографии е нещо, което трябва да се види, особено ако сте видели експозицията на Ян Артюс Бертран през септември. Сравнението между двете изложби се налага поради факта, че техниката и идеята на двамата фотографи е еднаква. Браво обаче на Александър Иванов (който бил инженер химик, явно всестранно развита личност!), че е решил да представи красотата на България на обитателите от панелната джунгла. Оказа се, че в България има много страхотни места, за които никога не съм чувала. Вече си набелязах няколко места на картата, които най-накрая трябва да посетя - като започнем от Царевец (да, за бой съм си, как може за 20 години да не съм ходила?!) и стигнем до изоставената църква в обезлюдено село до язовира Копринка. Има и снимки на много добре познати места, но представени от страхотна гледна точка (тук си сложих снимка на единия залив на Арапя, защото това място толкова си го обичам и ми стана много мъчно и носталгично за там).Забележки, естествено, има - авторът налага твърде явно любовта си към родния Казанлъшки край. Текстовете под снимките не носят толкова информационна стойност, колкото на септемврийската изложба, и на места има леко ненужни лирически отклонения. Но снимките са наистина добри. Трябва да се има предвид, че Иванов снима от мотоделтапланер и парапланер, което е доста по-ефикасен (от икономическа и екологична гледна точка) вариант от хеликоптера на Бертран. А и е доста по-трудно да се направи добър кадър, не само поради вятъра, а и заради необходимостта да се съобразяваш с въздушните течения. Като стилистика и обекти фотографиите силно се припокриват с изложбата на Бертран, но това припокриване има жестоко послание (браво на Бисер, че го формулира толкова точно!) - че в малката България може да се видят почти всички невероятни природни картини, за които френският фотограф е ловувал по цял свят. Кара те да се чувстваш горд, нали?
Радвам се, че списание Едно превърна в традиция организирането на събития с екологична насоченост. Наистина си заслужава. Изложбата е на моста пред НДК до 18 юни, а после заминава из страната - да я чакат в Бургас (26 юни - 23 юли), Варна (31 юли - 28 август) и Пловдив (5 септември - 3 октомври).
1 comment:
Искам само да потвърдя, че изложбата действително беше чудесна. Беше облечена в червено като сигнална светлина в ума, въпреки че този цвят не се срещаше. През очите й можеше да достигнеш морето, без да забравиш как изглежда земята. Караше кожата да настръхне като пред спомен за нещо красиво. Променяше настроението си често - с изгрева и залеза, с това, което се променя пред очите ни.Чувстваш я толкова близо до същността ти.Носеше усещане за тревога и удовлетворение. Беше естествена.
Беше като прекрасно момиче.
Post a Comment