Наскоро четох една интересна статия за това как съвременните технологии убиват свободното време. Откакто имам телефон 24/7 и откакто нося Интернет в задния си джоб, всеки решава, че трябва да съм на разположение винаги. А какво става, когато не искам?!
Колко често ви се случва да върнете пропуснато обаждане и от другата страна да ви посрещнат с фразата "Защо не ми вдигаш!?" Наскоро дори се скарах с един приятел, който беше решил, че съм длъжна винаги да отговарям на обажданията му. А какво стана с правото на лично пространство? Навлизането на новите технологии е голямо удобство, но носи и кофти последици. Съпротивата спрямо мобилността вече се проявява доста често, например с избирателно вдигане на мобилния или с извинения от типа "не получих писмото", "не чух телефона", "не съм в София" и т.н. Накратко, ако искаш да избягаш от някого, винаги можеш да намериш извинение.
Откакто някой зъл гений е измислил мобилните телефони, ситуацията става по-сложна. Планирането на среща става буквално пет минути преди нея и никога нямаш ясна представа какво ще правиш през деня и кога ще имаш свободно време. Звъненето "на пожар" се превръща във все по-често използвана практика. Е, не знаех, че съм толкова незаменима, а ако е така, това не ми доставя удоволствие. Дори няма да започвам темата за преносимия Интернет и възможностите на Blackberry. Постоянната свързаност със света е нещо, което възхваляваме, но неосъзнато прави деня ни доста по-напрегнат. Влиянието на магнитното поле на мобилния е нищо в сравнение със стреса от постоянните промени в дневния ред. А като се замислиш колко рядко прекарваш събота и неделя без служебно обаждане, почивните дни започват да изглеждат някак ефимерни.
До голяма степен става дума за работа. Клиент ти се обажда в 16:30 и ти казва, че иска да отидеш с него на събитие в 19:00. Кофти изненада, която въобще не си планирал, нали? Е, отиде ти киното с приятели след работа. Често PR-ът работи по формулата "работно време: по всяко време", но когато това става с уговорка в последния момент, стресът ти идва в повече.
Гледам някои хора в бранша, които работят 370 дни в годината и сякаш живеят от батерията на мобилния си телефон и се чудя какъв е смисълът, ако нямаш право на личен живот. Наскоро чух за една шефка на Маркетинг отдел, която се върнала на работа на следващия ден след раждане. Това са едни от редките моменти, когато се чудя дали PR наистина е моят занаят. Но след това се замислям за красотата на фиксираното работно време - например в някоя прашна канцелария - и веднага се отказвам от идеята. Все пак работохолизмът трябва да си има граници. Ако мога да цитирам споменатата вече статия, често клиентите забравят, че трябва да получат отговор в рамките на 24 часа, а не 24 секунди.
Колко често ви се случва да върнете пропуснато обаждане и от другата страна да ви посрещнат с фразата "Защо не ми вдигаш!?" Наскоро дори се скарах с един приятел, който беше решил, че съм длъжна винаги да отговарям на обажданията му. А какво стана с правото на лично пространство? Навлизането на новите технологии е голямо удобство, но носи и кофти последици. Съпротивата спрямо мобилността вече се проявява доста често, например с избирателно вдигане на мобилния или с извинения от типа "не получих писмото", "не чух телефона", "не съм в София" и т.н. Накратко, ако искаш да избягаш от някого, винаги можеш да намериш извинение.
Откакто някой зъл гений е измислил мобилните телефони, ситуацията става по-сложна. Планирането на среща става буквално пет минути преди нея и никога нямаш ясна представа какво ще правиш през деня и кога ще имаш свободно време. Звъненето "на пожар" се превръща във все по-често използвана практика. Е, не знаех, че съм толкова незаменима, а ако е така, това не ми доставя удоволствие. Дори няма да започвам темата за преносимия Интернет и възможностите на Blackberry. Постоянната свързаност със света е нещо, което възхваляваме, но неосъзнато прави деня ни доста по-напрегнат. Влиянието на магнитното поле на мобилния е нищо в сравнение със стреса от постоянните промени в дневния ред. А като се замислиш колко рядко прекарваш събота и неделя без служебно обаждане, почивните дни започват да изглеждат някак ефимерни.
До голяма степен става дума за работа. Клиент ти се обажда в 16:30 и ти казва, че иска да отидеш с него на събитие в 19:00. Кофти изненада, която въобще не си планирал, нали? Е, отиде ти киното с приятели след работа. Често PR-ът работи по формулата "работно време: по всяко време", но когато това става с уговорка в последния момент, стресът ти идва в повече.
Гледам някои хора в бранша, които работят 370 дни в годината и сякаш живеят от батерията на мобилния си телефон и се чудя какъв е смисълът, ако нямаш право на личен живот. Наскоро чух за една шефка на Маркетинг отдел, която се върнала на работа на следващия ден след раждане. Това са едни от редките моменти, когато се чудя дали PR наистина е моят занаят. Но след това се замислям за красотата на фиксираното работно време - например в някоя прашна канцелария - и веднага се отказвам от идеята. Все пак работохолизмът трябва да си има граници. Ако мога да цитирам споменатата вече статия, често клиентите забравят, че трябва да получат отговор в рамките на 24 часа, а не 24 секунди.
No comments:
Post a Comment