Няма как да не споделя мнението си за пожара във влака София-Кардам, защото доста мисли ми минаха през главата. Мога да говоря за шока от липсата на адекватно държание на държавните управници или за мрачните си мисли относно поредните събития в родния Абсурдистан, но това е толкова широко разпространено мнение, че не виждам смисъл. Подразни ме фалшивата съпричастност и желанието някои политици да се възползват от общата болка с поредния опит за сърф по вълната на популизма. Все пак погледнах кризата от PR-гледна точка с идеята да отлича най-широко зейналите пропуски в комуникацията:
В първия момент, когато разбрах, че Бойко Борисов е забранил честванията по случай 3 март в знак на почит към трагедията с влака София-Кардам, бях доста доволна. Наивно си помислих, че има поне един държавник, за когото нелепо загубените човешки животи са от значение и мъката няма да бъде покрита от плиткоумното измъкване на парламента "Щом жертвите не са разпознати, траур няма". Пълен фарс - на каква независимост може да се радваме, ако в държавата се случват подобни нелепи трагедии! Под безсмислието на официалното твърдение ясно прозира детинското желание "Организирали сме си празник, няма някакви си катастрофи да ни го провалят, я!" - дори и анонимни, починалите пак са хора.
В подобни случаи съболезнованията не важат. Отменянето на празненствата щяха да покажат истинска съпричастност на управляващите и може би общественото недоволство щеше да бъде поне малко туширано - а това все пак е целта на всяка организация в криза.
Да коментирам ли въобще нелепото държание на президента, който отиде на лов в деня след трагедията, за да се разтуши от тежките си президентски задължения - сещате ли се, задължението да представлява единството на българския народ? Явно народът милее да отстреля няколко вълци, за да убие мъката... Не може да се разхождаш по горичките, когато цялата страна е възмутена от подобна нелепа трагедия. Оставаше само по примера на Емел Етем Първанов да изтърси нещо от сорта на "Ами аз какво мога да направя, ДНК-пробите ли да взимам?"
Господин президент, моля, съобразявайте се с чувствата на хората и недейте да се изявявате в ловни дружинки, когато мястото Ви е при близките на загиналите или, когато те не са известни, поне в София на работното си място. При подобни обстоятелства държавният глава няма почивен ден!
Та както вече казах, наивно се зарадвах от обявената забрана на Народния пазител Борисов - той винаги ще закрили народа и ще поправи неправдите на Лошите Политици. За жалост обаче, гръмкото твърдение както винаги се оказа въздух под налягане - все пак няма как кметът да забрани празненствата, одобрени от Народното събрание, почти всички от които се провеждат в София. Официалната общинската забрана не засегна дори митинга на "Атака", защото не можело да се спират автобусите от страната. Типично по Бойковски генерал-кметът обвини правителството в дебелоочие и лошотия, комфортно забравяйки собствените си изяви на високосния бал в Бояна в самия ден на трагедията. Колко кратка памет!
С изказванията си Борисов придаде откровено политически привкус на действията си, което подразни обществото и най-вече близките на жертвите. Фалшивата загриженост дразни повече от всичко останало, а когато се комбинира с гръмки фрази, от които има пренебрежително малък ефект (в случая - отменен крос в Борисовата градина и концерт на ансамбъл "Филип Кутев"), става още по-лошо.
В първия момент, когато разбрах, че Бойко Борисов е забранил честванията по случай 3 март в знак на почит към трагедията с влака София-Кардам, бях доста доволна. Наивно си помислих, че има поне един държавник, за когото нелепо загубените човешки животи са от значение и мъката няма да бъде покрита от плиткоумното измъкване на парламента "Щом жертвите не са разпознати, траур няма". Пълен фарс - на каква независимост може да се радваме, ако в държавата се случват подобни нелепи трагедии! Под безсмислието на официалното твърдение ясно прозира детинското желание "Организирали сме си празник, няма някакви си катастрофи да ни го провалят, я!" - дори и анонимни, починалите пак са хора.
В подобни случаи съболезнованията не важат. Отменянето на празненствата щяха да покажат истинска съпричастност на управляващите и може би общественото недоволство щеше да бъде поне малко туширано - а това все пак е целта на всяка организация в криза.
Да коментирам ли въобще нелепото държание на президента, който отиде на лов в деня след трагедията, за да се разтуши от тежките си президентски задължения - сещате ли се, задължението да представлява единството на българския народ? Явно народът милее да отстреля няколко вълци, за да убие мъката... Не може да се разхождаш по горичките, когато цялата страна е възмутена от подобна нелепа трагедия. Оставаше само по примера на Емел Етем Първанов да изтърси нещо от сорта на "Ами аз какво мога да направя, ДНК-пробите ли да взимам?"
Господин президент, моля, съобразявайте се с чувствата на хората и недейте да се изявявате в ловни дружинки, когато мястото Ви е при близките на загиналите или, когато те не са известни, поне в София на работното си място. При подобни обстоятелства държавният глава няма почивен ден!
Та както вече казах, наивно се зарадвах от обявената забрана на Народния пазител Борисов - той винаги ще закрили народа и ще поправи неправдите на Лошите Политици. За жалост обаче, гръмкото твърдение както винаги се оказа въздух под налягане - все пак няма как кметът да забрани празненствата, одобрени от Народното събрание, почти всички от които се провеждат в София. Официалната общинската забрана не засегна дори митинга на "Атака", защото не можело да се спират автобусите от страната. Типично по Бойковски генерал-кметът обвини правителството в дебелоочие и лошотия, комфортно забравяйки собствените си изяви на високосния бал в Бояна в самия ден на трагедията. Колко кратка памет!
С изказванията си Борисов придаде откровено политически привкус на действията си, което подразни обществото и най-вече близките на жертвите. Фалшивата загриженост дразни повече от всичко останало, а когато се комбинира с гръмки фрази, от които има пренебрежително малък ефект (в случая - отменен крос в Борисовата градина и концерт на ансамбъл "Филип Кутев"), става още по-лошо.
5 comments:
Този коментар беше публикуван под друга статия, но тъй като засяга тази тема, го прехвърлям дословно тук:
От Анонимен: "С риск да провокирам някои читатели на този блог, бих искал да споделя следното - не мисля, че каквито и да било забрани на чествания или други мероприятия биха накарали семействата и приятелите на пострадалите да се почувстват дори за минутка по-добре. От тази гледна точка всичките опити на знайни и незнайни политици и псевдо интелектуалци да се опитват да настройват обществото като сочат с пръст управляващите само по себе си е изключително популистки акт, който е набълно безполезен и смешен. Трябва най-накрая да разберем, че има много неща, които са могли да бъдат направени преди да се случи даден инцидент или нещастие; да не говорим за убитите деца в Индиго, падналата сграда в центъра на София, срутената козирка на банката, която затисна и уби едно момиче. Въобще може да се говори за един куп трагедии, но това няма да промени обстановката, в която живеем. Нямам нищо против хората да си ходят на лов, други да си свикват събрания и прочее, но после като правите избора си , моля ви спомнете си за всичко онова, което ви подразнило и отвратило, защото българина има навика да забравя много бързо."
Сега и моят отговор: никой не смята, че забраната на тържествата може реално да облекчи мъката на близките. Тук става дума за друго - отмяната щеше да е израз най-малкото на неудобството, което властимащите трябваше да почувстват заради трагедията. Щеше да е публично извинение за некомпетентността на органите, които са отговорни за стопанисването на БДЖ. Не че тези извинения щяха да са състоятелни или щяха да оправят положението - но все пак проявата на уважение към обществото е важен и задължителен жест в такива случаи.
По-горния постинг беше моя, но съм забравил да се логна.
Не може да се говори за жестове, когато има загинали хора. За жест може да се счита применно поднасянето на цвете или отстъпването на място в автобус на възрастен човек, но когато има смъртни случаи и то толкова нелепи просто жест като определение трябва да се избягва. Компенсацията, която ще изплатят на семействата е 10 000 лв. , е това наистина може да се определи като "жест", по-добре да не си бяха правили да гласуват обещетенията. В нещастна държава живеем.
Така е. Спрямо смъртта няма жест, има само спомен и почит. Но ми се струва, че всички сме на едно мнение.
За мен грозното е именно в символичния жест на интереса. Наш "държавник" отново се опита да смеси неща, които не са в една плоскост, както прави и с двете си публични роли. За безотговорността на втория няма да коментирам, защото информацията все още не е много сигурна. Скоро ще се разбере, но отговорът няма да ни донесе особен повод за радост или гордост.
Искам да подчертая, че 3 март е национален празник, но няма нищо общо с празнуване на независимост. Това е ден за почит към всички загинали, за да се стигне до подписването на заключителния документ, даващ ни по-различен статут и права. Това е ден за помен и преклонение и няма причини той да бъде отменен. Защото траурът на една нация е общ, както и паметта. Преклонението е за болка, която още е в кръвта ни. Проблемът е в изпълнението. Има много начини да покажем почитта си към мъртвите и без топовни салюти, без викове, призиви и насочена омраза по митинги... Една нация може да се обедини, да вдигне знамената си и да се преклони и в тишина...
Добре, че има хора, които формулират по-добре с думи собствените ми мисли - естествено, че проблемът не е в почитането на 3 март само по себе си, а в начина, по който това се прави в конкретния контекст (топовните салюти, както каза Би, и прочие).
Ако определението "жест" пречи поради някаква особена семантична натовареност, разбирайте го като "засвидетелстване на уважение", "смирение пред нелепа смърт, за която самите държавници, които водят тържествените церемонии, в известна степен са виновни" или "публично признание за некомпетентност". Това отново са плаващи определения, но мисля, че идеята, която още в началото вложих, е ясна.
Относно компенсациите - не смятам, че каквато и да е сума ще изглежда адекватна в конкретния случай. Пък и за характера на държавата е съвсем ясно - ако живеехме в Япония, министърът на транспорта вече щеше да си е направил харакири. У нас моралният императив на държавниците не е толкова силен...
Post a Comment