Тези дни си организирах една огромна доза киномански изживявания. Проведе се първият за тази година отворен клас, организиран от Sofilm, този път посветен на взаимовръзките между киното и театъра. Тъй като имам сериозни наблюдения и в двете сфери, които обаче са на аматьорско ниво, ми беше интересно да видя какво ще кажат по темата професионалисти с дългогодишен опит, които бяха гост-лектори на семинара: Шарл Тесон, критик и преподавател в Сорбоната; Жан Душе, критик, писател и лектор; Бернар Собел, театрален режисьор, както и с участие на режисьора Явор Гърдев от българска страна.
Водих си подробни бележки за нещата, които ми направиха впечатление, но смятам, че няма смисъл да се впускам в пространни обяснения какво и как се е случвало. Беше отбелязано например стандартизираното значение на театъра в киното - сцената се възприема като пространство на лъжата и играта, на Аз-ът "за пред хората", докато зад кулисите се крие светът на истината и реалния характер на персонажите като завесата отделя света на публичната социална игра от света на интимната реалност. Само по себе си казаното през двата дни не е уникално или нечувано досега, но е интересно да се види взаимодействието на мненията на лекторите, които се вплитат в цялостната дискусия. А този процес бих могла да предам само с почти пълна стенограма от разговорите, което нямам намерение да правя.
Отвореният клас започна с хронологичен увод, който проследи процеса на зараждане на киното като автономно изкуство и постепенното му отделяне от театъра. Безспорно, киното заема доста от театъра, но постепенно развива собствен език, с който да комуникира посланията към публиката и днес двете изкуства са несравнимо различни. Това, което най-много обичам в колоквиумите на Патрик Сандрен, е възможността да видиш откъси от филми, които няма къде другаде да гледаш - например "Живите карти" на Жорж Мелиес от 1909 година не присъства в архивите, достъпни за простосмъртните. А именно чрез тези далечни за днешния зрител късчета кино-история най-лесно се разбира как театърът е еволюирал в нов вид изкуство - също както и при биологичните видове това се случва постепенно, бавно и мъчително.
Честно казано, най-приятната изненада на този отворен клас беше присъствието на Явор Гърдев, който и двата дни се държа наравно с френските мастит-кинокритици и показа доста добри познания не само от сферата на киното и театъра.
И като казвам удоволствие, елегантно ще премина към другото удоволствие от weekend-а, а именно срещата с Никита Михалков в Дома на киното в събота. Каквото и да кажа, няма да мога да предам чувството, което витаеше в залата. Ще кажа само едно - беше страхотно да слушаш на живо човек, който е едно от най-големите живи имена в киното и който по толкова поетичен и красив начин говори за живота и влиянието на киното върху човешките действия. Това, което остава в ума ми дълго след срещата, бяха думите на Михалков (цитирам по памет) "за мен не е важно какво чувства и мисли зрителят, докато седи в киносалона и гледа филма, а какво ще направи, след като излезе от залата". Режисьорът сподели история за момиче, което, след като видяло последния му филм "12", се сдобрило с майка си, с която били скарани от месеци. Ако се върнем пак на темата за нравствения патос, моралният императив на твореца въобще се явява активната промяна на действителността. Според Михалков тази промяна не се осъществява на общо, мащабно ниво, а посредством малки, индивидуални промени в съзнанието на отделния зрител. Това е може би една от най-силните възможности на киното - да въздейства на зрителя и така нежно да налага метаморфози в ежедневието.
Водих си подробни бележки за нещата, които ми направиха впечатление, но смятам, че няма смисъл да се впускам в пространни обяснения какво и как се е случвало. Беше отбелязано например стандартизираното значение на театъра в киното - сцената се възприема като пространство на лъжата и играта, на Аз-ът "за пред хората", докато зад кулисите се крие светът на истината и реалния характер на персонажите като завесата отделя света на публичната социална игра от света на интимната реалност. Само по себе си казаното през двата дни не е уникално или нечувано досега, но е интересно да се види взаимодействието на мненията на лекторите, които се вплитат в цялостната дискусия. А този процес бих могла да предам само с почти пълна стенограма от разговорите, което нямам намерение да правя.
Отвореният клас започна с хронологичен увод, който проследи процеса на зараждане на киното като автономно изкуство и постепенното му отделяне от театъра. Безспорно, киното заема доста от театъра, но постепенно развива собствен език, с който да комуникира посланията към публиката и днес двете изкуства са несравнимо различни. Това, което най-много обичам в колоквиумите на Патрик Сандрен, е възможността да видиш откъси от филми, които няма къде другаде да гледаш - например "Живите карти" на Жорж Мелиес от 1909 година не присъства в архивите, достъпни за простосмъртните. А именно чрез тези далечни за днешния зрител късчета кино-история най-лесно се разбира как театърът е еволюирал в нов вид изкуство - също както и при биологичните видове това се случва постепенно, бавно и мъчително.
Честно казано, най-приятната изненада на този отворен клас беше присъствието на Явор Гърдев, който и двата дни се държа наравно с френските мастит-кинокритици и показа доста добри познания не само от сферата на киното и театъра.
Филмът има утвърдителен или отрицаващ патос, без значение от жанра. Явор ГърдевВсе пак не трябва да забравяме, че той е магистър по Философия и определено разсъжденията му за отражението на света в театъра и киното бяха най-добрата част от колоквиума. Удоволствие е човек да го слуша.
И като казвам удоволствие, елегантно ще премина към другото удоволствие от weekend-а, а именно срещата с Никита Михалков в Дома на киното в събота. Каквото и да кажа, няма да мога да предам чувството, което витаеше в залата. Ще кажа само едно - беше страхотно да слушаш на живо човек, който е едно от най-големите живи имена в киното и който по толкова поетичен и красив начин говори за живота и влиянието на киното върху човешките действия. Това, което остава в ума ми дълго след срещата, бяха думите на Михалков (цитирам по памет) "за мен не е важно какво чувства и мисли зрителят, докато седи в киносалона и гледа филма, а какво ще направи, след като излезе от залата". Режисьорът сподели история за момиче, което, след като видяло последния му филм "12", се сдобрило с майка си, с която били скарани от месеци. Ако се върнем пак на темата за нравствения патос, моралният императив на твореца въобще се явява активната промяна на действителността. Според Михалков тази промяна не се осъществява на общо, мащабно ниво, а посредством малки, индивидуални промени в съзнанието на отделния зрител. Това е може би една от най-силните възможности на киното - да въздейства на зрителя и така нежно да налага метаморфози в ежедневието.
No comments:
Post a Comment