Да работиш на инат

Гледали ли сте "Дяволът носи Прада"? Е, сигурна съм, че на всеки му се е случвало да си мисли, че Мерил Стрийп прилича на сладко Телетъби в сравнение с неговия шеф. И аз не съм по-различна - все пак когато за пръв път излизаш с някого, последното нещо, което искаш, е да го запознаеш с The Boss (е, може би да го запознаеш с вашите е малко по-лош сценарий). На всичкото отгоре, обаждането в неделя сутринта с "прекрасната новина", че вероятно заминаваш в командировка 2-3 дни по-рано от предвиденото, не подобрява психологическото ти състояние.

След като изложих събитията, вероятно ще се учудите, като кажа, че сутринта станах, изпих едно Nescafe и се захванах с работата, за която имам краен срок вторник. В два часа в неделя следобед изпратих съответното творение на офис-пощата. Докато бях в банята и чаках да усетя успокояващия ефект на успокояващия (поне така пише на опаковката) душ гел, се замислих какво ме прихваща - все пак по-нормална реакция би била да тегля една %&#^@ на всичко и да си гледам кефа поне днес. Но инатът е голяма работа и си свърши работата - когато ти навлизат много грубо в личното пространство под странни предлози, единственият начин да се справиш (според странната логика на разклатения ми разум)
със ситуацията е да се откажеш съвсем от лично пространство.

Думата "гняв" със сигурност е твърде силна, но и "раздразнение" прекалено бегло описва настроението ми. Ако трябва да бъда честна, така или иначе вероятно щях да свърша работата си днес - не обичам да оставям неща за "друг път", защото обикновено тази тактика не е печеливша. Но ако си бях починала активно с ягодовото дайкири и приятната компания вечерта, щях да се чувствам по коренно различен начин и да се захвана със задачките с обичайния ентусиазъм на новобранеца. И тъй като шефът обича тактиката "Право, куме, в очи", нека го кажа направо: вече е доказано, че постоянният натиск НЕ развива творческото съзнание на подчинения. Така че, моля, не настъпвайте служителите по пръстите! Поне не всеки ден...