Retro

Retro, originally uploaded by Vassilena.

Едно такова много ретро чувство ме обзема, когато се разхождам из центъра на София. Много ми е хубаво да си представям, че в този момент всъщност не съм в София, а в 40-те. И че просто така от някой ъгъл ще ме изненада някое "модерно" кино с премиера на "Казабланка". А след като изгледам филма, ще отида в някой любим мой малък бар, където ще слушам джаз, ще пия мартини, ще пуша цигаре и мъжът на мечтите ми ще ме заговори.
Е, не че това би могло да ми се случи, ако се разхождах из София през 40-те. Ама затова е толкова хубаво да си представяш...

Фотографиите на автора са лицензирани под Creative Commons.

Училище по пантофи

А като съм почнала да споделям приятни видео-обучения, ето една много добра селекция от какви ли не лекции, свързани с маркетинга и комуникациите. - много умно са я кръстили Conference in a Box (поставям линк към ъпдейтнатата версия от юли, 2009 а оригиналът от октомври 2008 може да видите тук), защото е точно това - като малка кутийка бонбони, които може да изкльопате по собствен график. Подкрепям тезата на автора, че най-добрият вариант е да си отделите половин ден и да си представите, че наистина сте на конференция. Ако обаче не ви се получава, както и на мен не ми се получи, може да си порционирате лекциите както ви е удобно. Да живее гъвкавото образование! :)

___
снимка: DollarCamp

Презентации и правилото 10-20-30

Наскоро попаднах на нещо много интересно по любимата ми тема за презентациите. Много рядко ми се случва да видя и/ли чуя добри презентации у нас и затова се ровя за какви ли не ресурси, които подобряват презентационните умения. Конкретно тук кратко клипче илюстрира правилото 10-20-30 на Guy Kawasaki. Няма смисъл да го коментирам, много е ясно: 10 слайда - 20 минути - 30 размер на шрифта.

Най-много ми допадна обяснението "Няма значение, че имате 1 час време за презентация - и без това ще ви отнеме 40 минути да синхронизирате скапания си Windows с проектора!" :)

Истински

Mario, originally uploaded by Vassilena.

Това е Марио. Той е на 3 години и е много любопитен към хора с големи фотоапарати.

Mario, originally uploaded by Vassilena.

Снимах Марио миналата седмица пред НДК и най-накрая мистана ясно защо толкова много обичам да снимам хлапета. Те просто не се притесняват да бъдат истински пред фотоапарата. Има и много хора на средна възраст като мен :) които не се притесняват от фотоапарата, но те също много рядко остават истински. А разликата между двете е ключова. "Позьорските" туристически снимки са много краен пример за това, но и други кадри, които не изглеждат много "нагласени", са някак изкуствени. Но пък когато лещата улови точния момент, точния поглед или отклонение на погледа, най-въдействащото движение на ръбчетата на устата - това вече е истински кадър.

Mario, originally uploaded by Vassilena.

А номера на обувките?

Вчера трябваше да сваля един доклад на компанията за PR Vocus, чиято работа се свежда основно до САЩ, Австралия и част от Европа. След приятната кратка покана, която получих на e-mail, реших да видя за какво става дума. Линкът ме отведе към следния формуляр:


Първо, всички полета са задължителни. Каква е логиката тогава да сложиш звездички на задължителните полета, ако всички са такива? Допълнителният акцент върху голямото количество информация, която изискваш от потребителя, не е най-умното нещо, което може да направиш. Защото клиентът вече е изнервен от необходимостта да попълни всичко.
А какъв изобщо е смисълът американска компания да има телефона ми, при положение, че те нямат интереси в региона, а се съмнявам, че имат интереси и в много други точки на света. Събираш огромна база данни, която никога няма да използваш - съответно единствената й стойност (ако вярваме, че информацията ще се ползва само от компанията) е допълнително задръстване с информация, която трябва да бъде отсята и систематизирана, по този начин губейки от ценното време на някой служител.
И ако голяма част от информацията може да бъде дадена без сериозни психически спирачки, то моментът с доходите на компанията вече минава границите на комфорта. Първо, аз като редови служител на средно ниво може и да нямам представа за доходите на компанията. Може да не съм се интересувала, може да не помня, може и да се съмнявам каква точно информация ми искат ("revenue" е много разтегливо понятие за недобре запознатите с финансовата терминология на английски - приходи, печалба, нето, бруто...) А най-големият проблем е, че хората се изнервят, когато ги питаш за пари. Тук става дума не само за корпоративна тайна, а за чисто психологическият натиск "Кажи ми колко взимате, и то на всяка цена!"

Накратко - всеки допълнителен задължителен ред от формуляра може да откаже потенциалния потребител да ти се довери. Ако създаваш е-доклад и то безплатен такъв, значи се опитваш да достигнеш максимално голяма аудитория със своите послания. Затова недей да отказваш сам публиката да те чете. И не се затрупвай с ненужна информация.

"Крещяща" комуникация

Предполагам, че това, което ще споделя, се случва често на много хора и не мога да си обясня защо продължава да се случва често на много хора.

Ситуацията е добре позната: излизам да търся подарък за една приятелка. Сещам се за два магазина, които продават неща, от които се интересувам. Влизам в първия и започвам да разглеждам, а до мен се приближава продавачка с типичните въпроси "Подарък ли търсите, нещо специално ли, за кого, по какъв повод..." Сещате се. Аз обаче съм от типа хора, които предпочитат първо да огледат подробно и после да питат, ако нещо им е направило впечатление. Естествено, веднага споделих тази черта от характера си с продавачката и тя ме погледна мило и разбиращо. И после продължи. И не спря. Въпроси до откат, предложения от всякакво естество: нещо за бюрото в офиса, нещо за вкъщи, ... Ох, дори не помня вече колко неща ми предложи! Сподавих желанието да избягам с писъци и решително се насочих към изхода като й пожелах лек ден.

Втори магазин. Там началото беше същото: светнала физиономия, "Подарък ли търсите..." НО! Тук продавачката уважи желанието ми да си разгледам спокойно. Остави ме да обиколя, като междувременно хвърляше по едно око и се въртеше на близо, ако имам въпрос или вече съм се насочила към нещо. Разгледах, добих идея какво искам, девойката ми предложи няколко варианта и си излязох със спретната опаковчица.

Нужно ли е да обяснявам колко точно ситуацията илюстрира идеите за hard и soft sell? Ако набутвате в ръцете на клиента вашия продукт, ако постоянно го спамите по всякакви канали за невероятното ви ново предложение, ако инвестирате в система, с която и насън да му напомняте коя е компанията ви и с какво може да сте му от полза... той най-вероятно ще избяга. Ако обаче уважите различните нужди на отделните си клиенти и не им натрапвате собственото си виждане за това как трябва да се случва комуникацията клиент-организация (и да, клиентът винаги е на първо място!), то е много по-вероятно да постигнете целите си и да спечелите дългосрочно приятелче (няма да се върна в първия магазин) Сет Годин вече ни открехна за концепцията на permission marketing-а. Тези, които я прилагат, са едни гърди напред пред конкуренцията.

___
снимка: Asta

Старт

Waiting, originally uploaded by Vassilena.

Понякога ставам сутрин с определено очакване за деня. Друг път просто чакам кафето да стане и междувременно по аромата му разбирам какво предстои. Е как какво - най-хубавото, разбира се!

Dark morning, originally uploaded by Vassilena.

А друг път е по-различно. Просто така ми идва отвътре. Но кафето винаги е различно, повече или по-малко горчиво според времето, настроението, музиката за закуска... Но пък винаги е в тон.

___
Фотографиите на автора са лицензирани под Creative Commons.

Да запалим

Вчера беше вечер на професионалната кино-класика. И преди съм гледала "Thank you for smoking", но се оказва, че не съм писала по темата. Интересът ми към филма е провокиран по-скоро от сравнителната му обвързаност с това, което и аз съм избрала за професия (въпреки че не пуша и нямам намерения все още да ставам PR на "Булгартабак", например)
Изниква ми следното морално питане: като изключим всички красиво овъртяни думи, дали Ник Нейлър е въплъщение на модерния дявол или е просто човек, който си върши работата? И в този ред на мисли, как в преобладаващо сивия свят на маркетинга и PR-a различаваш белите и черните каузи? Дали ако си рекламист и работиш по новата кампания на Jim Beam, можеш спокойно да спиш нощем? Ами ако си в Greenpeace, оправдани ли са нападките в прекалено раздут щаб и търсене на кухата сензация при екологичните акции за сметка на реалния ефект?

Отговорът от филма е прост: Повечето добри и лоши дела на планетата се правят, за да можеш да си платиш ипотеката. Светът щеше да е много по-различно място, ако всички живееха под наем.

Когато продаваш доверие, за да си изкарваш хляба, те налягат едни много настоятелни морални въпроси. Вярата в саморегулацията или в справедливия съд на общественото мнение са много красиви, но отчайващо наивни. Всички човешки същества са податливи на влияние, а общественото мнение е меко като пластелин и готова за оформяне в причудливи форми под натиска на веща ръка. Саморегулация пък поне у нас още няма, но дори в държави със стриктни професионални етички кодекси се намират пътечки за заобикаляне - цигари, алкохол, лекарства и какви ли не други индустрии привличат най-креативните типове в сферата на публичността, защото там и печалбите са големи.

Въобще нямам намерение да основавам някакъв морален съд и да накарам всички маркетолози, рекламисти и PR-и да минат в редичка през него. Просто и аз се питам някакви неща, за които невинаги намирам отговор. За момента обаче забелязвам следното: много малко хора имат сериозно желание да отидат в Ада. Следователно, ако маркетинговият директор или агенция предложи някаква позитивна CSR кампания и се обоснове с извличането на положителна репутация за компанията, инициативата може и да получи зелена светлина от ръководството. Правили сме го с клиенти, а и все по-често самите клиенти търсят участие в благотворителни или социално отговорни дейности. Да, мотивите са егоистични: "Да направим така, че компанията ни да изглежда добре." Но кой казва, че от това не може да произлезе нещо в реална полза на обществото?

И за финал няколко любими реплики с надеждата да не ми се налага да работя с такива хора (често?!)

BR: We don't sell Tic Tacs, we sell cigarettes. And they're cool, available, and *addictive*. The job is almost done for us.

-------------------

Nick Naylor: My job requires a certain... moral flexibility.

-------------------

Joey Naylor: ...so what happens when you're wrong?
Nick Naylor: Whoa, Joey I'm never wrong.
Joey Naylor: But you can't always be right...
Nick Naylor: Well, if it's your job to be right, then you're never wrong.
Joey Naylor: But what if you are wrong?
Nick Naylor: OK, let's say that you're defending chocolate, and I'm defending vanilla. Now if I were to say to you: 'Vanilla is the best flavour ice-cream', you'd say...
Joey Naylor: No, chocolate is.
Nick Naylor: Exactly, but you can't win that argument... so, I'll ask you: so you think chocolate is the end all and the all of ice-cream, do you?
Joey Naylor: It's the best ice-cream, I wouldn't order any other.
Nick Naylor: Oh! So it's all chocolate for you is it?
Joey Naylor: Yes, chocolate is all I need.
Nick Naylor: Well, I need more than chocolate, and for that matter I need more than vanilla. I believe that we need freedom. And choice when it comes to our ice-cream, and that Joey Naylor, that is the defintion of liberty.
Joey Naylor: But that's not what we're talking about
Nick Naylor: Ah! But that's what I'm talking about.
Joey Naylor: ...but you didn't prove that vanilla was the best...
Nick Naylor: I didn't have to. I proved that you're wrong, and if you're wrong I'm right.
Joey Naylor: But you still didn't convince me
Nick Naylor: It's that I'm not after you. I'm after them.
[points into the crowd]

-------------------

Nick Naylor: I don't have a MD or law degree. I have a bachelor's in kicking butt and taking names.

-------------------

Nick Naylor: Gentlemen, practice these words in front of the mirror: Although we are constantly exploring the subject, currently there is no direct evidence that links cellphone usage to brain cancer.
Nick Naylor: Michael Jordan plays ball. Charles Manson kills people. I talk. Everyone has a talent.

___
постер: IMDB

Плодчетата

Всеки ден минавам през пазара на "Граф Игнатиев". И се заглеждам по сергиите. Направих интересна констатация: всички картофи са смолянски, всички дини бяха "супер сладки", всички орехи са от новата реколта. Което ми напомня един много прост извод: ако всички на пазара са еднакви, единственото, което ви различава, е цената. Което, естествено, е позиция, в която не искате да бъдете - тогава продуктът се обезценява преди края на пазарния ден. Докато не се появят първите кисели ябълки сред всичките други златни и сладки - когато са единствени, киселите печелят своите лоялни купувачи, независимо от по-високата си цена. Може и да не се харесват на всички, но малкият обем любители компенсира с честотата, с която се бръща на същата сергия.

А вие мислите ли за клиентите си или за продуктите си като за обикновени моркови или като за много специална и екзотична Африканска краставица? Differentiate, differentiate, differentiate!

Ентусиазъм

Как може да накараш някой да ти повярва? Да го убедиш, че твоята гледна точка е вярна, преценката ти е точна, а предложението ти е най-стойностното нещо, което ще получи в живота си? Ами много просто - като вярваш и ти. Или поне като изглеждаш толкова убеден в това, което говориш, че всички се възхищават колко много вярваш.

Стив Джобс може да е много неща, но никой не би се осмелил да го нарече лош презентатор. Той винаги успява да възпламени публиката си и може да я доведе до състояние сравнимо с екстаза на група ревностни последователи на Муун. Ключов в презентациите на Джобс е неговият искрен ентусиазъм. Той видимо обича всеки продукт на компанията си. Тук "видимо" е ключовата дума. Ако не вярваш истински в един проект, трябва да си много добър актьор, за да убедиш всички останали. Ако пък вярваш в идеите си, но представянето е вяло и скучно, никой няма "да се върже". И за да не бъда голословна, ето алгоритъмът за промиване на мозъци, който използва Стив, за да превърне горките потребители от обикновени клиенти в ревностни защитници на марката и всичко, което стои зад нея:

Е, когато ти представят нещо по този начин, как да не си обръснеш главата?!

Рекламна мода

Има ли такова нещо като мода в рекламата? Май отговорът е звучно и убедено "Да", поне след като видях новата реклама на SAAB:

Аз ли съм параноичка или наистина напомня? Лека музичка на не чак толкова известна изпълнителка с приятно сладко звучене - точно както правят от Apple. Човекът е в центъра на действието като създател-творец, от чиито ръце се ражда нов свят - HP, anyone? Не мога точно да посоча други прилики, но като цяло усещането, което рекламният клип създава, се припокрива много с горепосочените асоциации, поне в моята глава. Моля, оборете ме! :)
Тук обаче не говоря за кражба - далеч съм от мисълта, че SAAB са направили copy/paste на идеята. По-скоро ми се струва, че това е една нова тенденция в рекламните клипове, която се превръща в устойчива мода сред широк кръг от марки. И всичко това - лека музика, светла, "въздушна" визия и позитивизъм - са провокирани от желанието за създаване на положителни емоции. Може би в този подход рекламистите виждат начин да се преодолее скептицизмът на потребителите по време на криза, когато крупните покупки и потребяването на всичко извън рамките на абсолютно необходимия минимум се свързва с негативни асоциации?

Двойки

Ша мъ извинити за лирическото отклонение, но днес шъ си правя квот' си искам!!! :)

Като поглеждам към пожеланието ми отпреди 2 години, осъзнавам, че пожеланията са много силно нещо. Защото се сбъдват. Тогава си пожелах да ми се случват повече неща. Така и стана. Като погледна сега, само за една година от последното РД се случиха толкова много неща, че много внимателно премислям какво да си пожелая от страх, че ще се сбъдне. Само преди една година съм навършила 21, а сякаш е било преди десет. Научих много неща като например на чии глупости да не се връзвам, за какво си струва да се впрягам и за какво не. Емпирично доказах на себе си, че мога да изкоренявам лоши навици и да създавам нови, по-здравословни. Стана ми ясно, че разстоянията са въображаеми, а времето е само пожелателна величина и всъщност не е от толкова голямо значение.

Ех, тоооолкова отдавна беше, когато бях на 21!

Сега си мисля за любимите ми неща и си пожелавам всичко да става все по-хубаво, дори първоначално да е против волята ми. Благодаря на всички, които останаха наоколо, на новите лица, които се появиха и на тези, които си тръгнаха завинаги и за добро! =)

Half-finished summer

Half-finished summer, originally uploaded by Vassilena.

"Отива си лятото, идва есента...", както се пееше в една песен.
Явно навреме се усетих и хванах последната слънчева утрин за сезона. Беше страхотно отново да има слънчице в чашата с кафето. Но слънце винаги има, дори да е просто въображаемо - стига само да си спомниш някое солено морско изживяване и да се замислиш колко много още по-солени и по-морски изживявания те чакат следващото лято.
Не обичам есента - винаги ми създава усещане за нещо отиващо си. Но за да пристигне следващото лято, това трябва да си отиде, нали?

___
Фотографиите на автора са лицензирани под Creative Commons.

Да поглезим служителите!

Наскоро ми се налагаше по разни причини да ходя често до пощата. Т.е. до онзи монолитен гигант Централни Пощи. На третия път вече ми се налагаше или да си нося валидол, или да си измисля някаква дзен-мантра, за да издържа комуникацията с "любезните" служителки. И всеки път, когато излизах нервирана на максимум, си повтарях едно и също: "Успокой се - на теб ще ти мине, а те трябва да работят тук цял живот." Замислих се по тази тема и се сетих за любимия ми чичко Котлър и темата за маркетинг на услугите. Става дума за следната приятна картинка:

Триъгълникът на Котлър графично представя идеята, че има силна връзка между удовлетворението на служителите и удовлетворението на клиентите. Все пак това са хората, които изграждат имиджа на компанията на всекидневна база. Ако служителите ви са щастливи, те си вършат работата с повече ентусиазъм. Когато има повече ентусиазъм, работата се извършва по-бързо и по-качествено. А в този случай клиентът е по-доволен и съответно печелите лоялност и привличате нови клиенти, на които ще бъдете препоръчани.
Схващайки теорията на Котлър, Google например са превърнали централата си в истински рай за служителите. Това е единият път за развитие. Ето и още примери за супер работна обстановка.

Друг метод би било генерирането на позитивни емоции у работния екип - служителите на Starbucks например не се възпримат като сервитьори или "кафеджии", а като хора, на чиито плещи лежи доброто настроение на клиентите в заведението - издигайки служителите до ниво на ежедневни герои, от компанията повишават социалния статус на работниците и съответно позитивното отношение и старание в работата. Баристите на компанията до такава степен се възприемат като "по-специална порода", че са организирали собствен Starbucks-профсъюз. Мениджърът на компанията Хауърд Шулц много точно описва философията, която би трябвало да възприеме всяка компания в сферата на услугите: "Ние инвестираме в служителите си, тъй като вярваме, че най-добрият начин да посрещнем и надминем очакванията на клиентите си е да наемем и обучим страхотни хора."
А сега се замислете коя е първата ви асоциация за "намръщен служител". Моите топ 3 са хората от пощенските гишета, библиотекарките и служителите в бюрата на СКГТ. Явно държавните институции не успяват да създадат добра работна атмосфера?

Кризата е особено важен момент, в който служителите не трябва да се оставят без специално отношение - ако вътрешнокорпоративните комуникации куцат или липсва ясна информация, бързо плъзват слухове. А когато служителите се занимават със слухове, настроението в офиса пада и нищо не върви като хората - и всичко това по чисто психологически причини. Все пак ако собствената ти кожа е застрашена, надали ще се замисляш за доброто на клиентите. Дори нещо просто като това да спреш дневното зареждане на безплатно кафе може да се тълкува като индикатор за какви ли не апокалиптични сценарии и да внесе смут в корпоративните редици.
Но ако служителите са доволни и чувстват признанието на хората от високите нива на йерархията, всичко върви по-лесно. Щастливите служители правят и клиентите щастливи. А понякога не се изисква повече от това да кажеш "Браво, добра работа!"

___
снимка: Detective Steve

Градиш години, рушиш за минути

Искрената изповед на обикновен клиент

Вчера имах среща, за която ми трябваше връзка с Интернет. Тъй като нещата щяха да се проточат, а батерията на лаптопа ми е изтъняла като манекенка готова за новия сезон, беше добре наблизо да се намират и контакти. Кратките изисквания в ситуацията, а и почти наркоманската ми любов към кафето, ме насочиха към едно-единствено място - Онда. Сега няма да навлизам в подробности защо се радвам на Онда, но е достатъчно да кажа, че по една или друга причина чувствам привързаност към веригата.

Само че отношенията с една марка много приличат на отношенията с гаджето ти след 2-3 месеца от началото на връзката - всичко е прекрасно и розово, но ако видиш някакъв сериозен пропуск, изчезваш яко дим. Ентусиазмът в отношенията е налице, но връзката е твърде крехка, за да издържи някакви големи сътресения. Точно това се случи вчера.
След първата "Онда", в която отидохме и където нямаше контакти достатъчно наблизо ("уф!" номер 1), се отправихме към следващата - голямата до Руската църква, където ходя дори по-често. Седнахме на по кафе, мъфин и разговорче, а след 20 минути дойде една девойка от баристите и ни обясни (грешка, заяви ни), че след 5 минути затварят. Да, на вратата може и да пише, че работят до 9, но те всъщност работят до 8. Ако бяха сменили работното време без да разбера, щях да приема, че аз съм неориентирана, но на вратата черно на бяло (бяло на стъклено) си пишеше "21:00". Може би щеше да помогне, ако служителката беше дала обяснение - дори нещо очевидно от типа "Това е лятното ни работно време, съжалявам за неудобството". Но не - само категоричното "Не, работим до 8."

Когато дойде второ разочарование за една вечер, ти трябва съвсем малко - малкото дойде друга сервитьорка, която уж приветливо на три пъти попита дали да не ни завие за вкъщи един наполовина изяден мъфин. Ама наистина ли сме сигурни? Съзнавам, че конкретно това оплакване влиза в женската графа "Не беше това, което каза, а начинът, по-който го каза!", но чувството на раздразнение доказва много ясно, че струпат ли се много неща на главата на клиента, той губи възможността си за трезва преценка и всичко оттук нататък го дразни по default. А нужно ли е въобще да стигаме до това състояние?

Аз може и да продължа да ходя в "Онда" поради отчайващата още липса на алтернативи. Със сигурност ще е много по-рядко. А се съмнявам, че ще мога да заведа компания отново там - кой знае какво ще се случи. И точно толкова бързо от две-годишното добро впечатление не остана и помен. Репутацията е безгранично крехка.

Извод: Научете служителите да се извиняват на клиентите ви. И тук отново идва паралелът с връзките - дори когато не знае какво е направил, умният мъж пак се извинява. ;)

__
снимка: elliott_andrew

Да живее Flickr!!!

Are we there yet?, originally uploaded by Vassilena.

Най-хубавото на това да имаш блог е, че можеш да занимаваш горките си читатели с каквото ти хрумне и безочливо да "рекламираш" новите си занимания и зарибявки. Аз в последно време все повече залитам по фотографията, затова и постовете с подобна насоченост вероятно ще нарасват. Гответе се!

Не можеш да ме пропуснеш

Къде е най-ефективното място за поставянето на външна реклама? Разбира се там, където потребителят няма как да не я види. Там, където се съсредоточава вниманието му при извършване на дневния поход в градската среда... Дръжте се! Казвам го буквално, защото дръжките са много подходящо място за поставяне на реклама. Ако може и тя да ползва ефекта на средата, още по-добре.
От TOXEL стимулират въображението на рекламистите с тази колекция хитроумни amibient media изпълнения, ползващи като рекламен носител дръжки от всякакъв вид, род и размер - входни врати, градски транспорт... сами си изберете! По този начин максимално се използва вниманието на аудиторията - все пак винаги гледаш за какво ще се хванеш., нали? Така и ефективността на outdoor рекламата се повишава значително, да не говорим, че с добра концепция изпълнението може да ти излезе и доста по-евтино от поставянето на досадни скучни билбордове.

Това са моите топ три, но вижте и пълната колекция:

iPhone - готов на всичко

Ако се повъртиш дори за 10 минути в AppStore на Apple, ще ти стане ясно, че човешката изобретателност е безгранична, а търсенето на улеснения в ежедневието кара хората да създават какви ли не приложения. Но никога не съм си представяла, че iPhone ще бъде неоценим помощник за спечелване на бивши гаджета. iPhone има отговор на всички въпроси - от това къде ходи Тя, какво прави сега та чак до помощ при намиране на... ще видите.

Извод: забравете серенадите в дъжда, забравете разоряването за бонбони и цветя, розовите балони, скъпите подаръци, самолетните банери - просто си купете iPhone! Който пък вече си има, е една крачка напред. Почти ме засърбяха ръцете да пробвам ефективността на приложенията. А ако новото гадже на бившия ме подгони с точилка или тиган, ще си включа RunKeeper - поне да знам колко калории съм изразходвала при бягството. Удобно, нали? :)

___
снимка: Malekat-Dubai

Какво не е наред

Вчера минавах случайно покрай НДК и забелязах нова детска площадка. Но нещо в нея не беше съвсем наред - мозъкът ми го регистрира на автоматично подсъзнателно ниво, а при втори поглед ми стана ясно какво е:

Катерушката тип "Глобус" минава през самата пързалка. Нещо е счупено, нещо не е в реда на нещата. Това не е поредна недомислица на софийската община, а призив да "поправим" детството като се включим в кампания за приемни родители (добре де, махаме 1 лице, множествено число, защото на мен ми е още рано!). Кампанията е инициатива на Фондация "За нашите деца" и основната й цел ще бъде да се привлече вниманието върху изоставените деца в България и да се покажат алтернативите на живота в домове.

През летния период явно не съм обърнала толкова сериозно внимание на кампанията, започнала през юли. Когато разгледах сайта, направих връзката с други активности за привличане на внимание, например креативните визии, базирани на правописни "грешки", които разкриват света на изоставените деца ("Аз и Тате и НЯМА", "Аз САМ дете", "Това е МОЛЯ дом"), както и този шокоГлад, който също те навежда на определени мисли за атмосферата, която понасят децата в домовете. Микросайтът на кампанията дава подробна и добре структурирана информация за всичко свързано с процесите на осиновяване и кандидатстване за приемен родител. Сухата административна информация е подкрепена от истински истории, които внасят необходимата емоционална нотка към темата. Добрата структура ме кара да вярвам, че информационните цели на кампанията вероятно ще постигнат добър резултат.
Прави ми впечатление изцяло интегрираната реклама по нетрадиционни канали, която успява да привлече внимаието дори на незаинтересувани към темата лица като мен самата (въпреки че моят интерес в случая е чисто маркетингов, темата е достатъчно чувствителна и належаща за дискутиране, което я прави сериозен кандидат за включване в непринуден разговор с познати). Изпълнението е силно интуитивно, което удря общественото съзнание точно в десятката, а емоционалната тематика е визуално представена, спомагайки за запомнянето. Браво на колегите, които стоят зад кампанията - РА TheSmarts.

Без производни!

Всеки се бори за внимание и това отдавна не ме учудва. Все по-рядко се впечатлявам от всевъзможни креативни начини за привличане на потребителските погледи, които маркетолозите измислят. Но за сметка на това винаги оставам същисана, когато някоя грамаданска компания проплаче при нарушаване на тази или онази част от интелектуалната си собственост от страна на "лоши-лоши" потребители.

Пример А: Клиентите ти са толкова влюбени в марката, че си устройват малък местен музей и поставят рекорд в "Гинес" за най-голям макет на твой продукт. Ти се радваш, помагаш им с каквото трябва и после използваш ентусиазма на доволните клиенти, за да привлечеш медийно внимание. Нали така? Да, ама не - поне според PEZ. Когато разбират за инициативата на семейство от Калифорния, създало внушителен музей на марката, от компанията завеждат дело. Умен ход ли е? Определено не. Типичен ли е за голяма корпорация? За жалост, да. Все още много компании се държат така, сякаш се намират в "каменната ера" отпреди 20-тина години, когато единствено тяхната дума можеше да бъде чута. Да, но реалността се е променила главоломно. Сега всеки читател на новинарски сайт може да се препъне в информацията за юридическата битка на бонбонения Голиат и калифорнийския Давид. На чия страна ще застане публиката - естествено, на страната на онеправдания семеен музей.

Пример Б: Ако кажеш, че си "фотошопнал" някоя фотография, може да влезеш в затвора. Или поне това искат от Adobe. В отговор на широката употреба на името на софтуера в смисъла на глагол, от компанията добавиха клауза в своите разпоредби, че "The image was photoshopped." трябва вече официално да се замества от "The image was enhanced using Adobe® Photoshop® software." Колкото и разбираем да е страхът за загуба на търговската марка при превръщането й в "generic term", на практика няма как да спреш хората да казват това, което искат да казват. Единственото, което ще постигнат от Adobe, са саркастични усмивки от страна на клиентите и спечелването на етикета "голяма лоша корпорация". Изходът е предизвестен, след като ставаме свидетели на същата ситуация много пъти, най-скоро при употребата на Google като глагол - в началото компанията беше недоволна, но постепенно прие факта, че няма как да пребориш общественото мнение, след като влезе в речниците на Oxford и Webster's. От 2006, когато това се случи, досега марката все още е на топ позиции в класациите за стойност на бранда. Adobe трябваше да се поучи от такива примери, вместо да влиза в излишна конфронтация с клиентите си.

Когато публиката използва марката ти по вирусни канали, най-доброто, което може да направиш, е да ги оставиш да се забавляват и естествено, да наблюдаваш отблизо какво се случва. Точно както правят Cirque du Soleil с фен-страницата си в MySpace, създадена, а и до днес поддържана от фен. По същата схема работят умните фирми - ако поддържниците ти толкова те харесват, че искат да създадат нещо, свързано с теб, защо да им пречиш?

___
снимка: Publicity Buzz