Пожелание

Искам с тази любима песничка да ви пожелая весели празници.
Честно казано, за мен коледните празници всъщност не са много по-значими от който и да е друг ден в годината. Но е добре да има дни, които да ни напомнят, че трябва да сме малко по-мили и добри и че има малки неща, които могат много лесно да ни направят щастливи - дори само едно обаждане от някой, когото не сме виждали отдавна.
Дано тази Коледа ви донесе много щастие и много топли мигове с хората, на които държите. Пожелавам ви единствено едно: обичайте и бъдете обичани! И то не само на Коледа...

Как не се прави

В сезона на коледните партита прохождащите в PR-занаята бързо се научават на event management. Защо тогава дори професионалисти с дългогодишен опит допускат грешки, които не биха се разминали дори на стажант?

Прилагам следната история: PR-дама, чийто много известен шеф има рожден ден в средата на декември, трябва да организира тържество за внушителното количество от 300 гости. Тъй като празненствата през зимния сезон са с голяма честота, проява на здрав разум би било изпращането на поканите поне два дни предварително, нали? Нищо подобно обаче не се случва. Напротив, поканите са изпратени в деня на самото събитие. Освен това никой не се свързва с гостите по телефон, за да потърси потвърждение за присъствие на празненството. Останалото, както казват, е история: много от поканите са получени на следващия ден, на самото събитие пристигат около 80 от 300 поканени, а родният магнат, естествено, е извън кожата си от яд, защото се е изложил пред всички бизнес-партньори.

Този пример доста ярко показва крещящата нужда от истински професионални комуникатори у нас. Event management е не просто странично занимание за хора с известно количество връзки, а доста сериозно и отговорно професионално занимание. Не виждам как човек, който няма качествата и подготовката да се справи с организирането на едно парти, ще управлява нечий имидж пред медиите или, не дай си боже, ще спасява фирма от корпоративна криза. Ако в конкретната ситуация решението би било просто логическа мисъл и малко усет към детайла, то в по-сериозни ситуации трябва по-обстойна подготовка. Време е да се изкорени порочното вярване, че PR е професия, в която може да напредваш и без особени знания. За жалост, у нас все още е валидна максимата, че всеки може да се издигне до нивото на собствената си некомпетентност.

Аз голям силен бял мъж

PR-тактиките за привличане на вниманието, използвани в България, за мен често са не просто непонятни, а направо отвратителни. Пресен пример е снимката, която бе разпространена от БГНЕС и тиражирана в няколко ежедневника. За хората, които не знаят кой е човекът на фотото, ще поясня - това е Венцислав Георгиев, един от собствениците на "Белла България".

Ако спрем дотук, всичко звучи като добро упражнение за студенти, изучаващи кризисен PR: какво правим, ако в страна, където екологичното самосъзнание на обществото се пробужда, нашият шеф е изтипосан до саморъчно отстрелян застрашен вид? Но странното е, че снимката е разпространена не от тайни конспиративни зложелатели, а от PR-отдела на компанията - чието задължение по принцип е да се грижи за имиджа на хората от върха, а не да подронва авторитета им.
Изплъзва ми се отговорът на въпроса кой гений на масовата комуникация е решил, че може да респектира или впечатли хората като популяризира кървавите хобита на началника си. Все пак, въпреки Бай-Ганьовското начало, което безспорно все още силно е застъпено в националния ни характер, дори в България се заражда активна позиция по въпроса за опазването на околната среда.
Далеч съм от мисълта, че гражданското общество у нас е узряло достатъчно, за да реагира на подобни отвратителни прояви чрез общ бойкот на продуктите на компанията. В много сайтове се изписаха стотици гневни коментари, но надали тази издънка ще намали продажбите или ще повлияе на пазарния дял на Белла - дори и ревностните еколози да гласуват с портмонето си, те са пренебрежимо малка част от целевата публика на компанията.
Копнея за мига, когато подобни примитивни PR-хватки и евтини трикове ще се санкционират подобаващо от обществото. Все пак вече не живеем в (надявам се!) безвъзвратно отминалите времена, когато убийството на екзотични видове е било запазено за аристокрацията и е било белег на сила (физическа или финансова).

Нови хоризонти

Според новите правила в ЕС скритата реклама в детски предавания е напълно забранена, а във всички предавания наличието на скрита реклама ще трябва да се обозначава чрез специален сигнал. Опазването на децата е от особено значение, тъй като те са особено уязвима група и прагът на възприемане на рекламните внушения при тях е много по-нисък.
Вижте обаче на какво попаднах в събота докато гледах забавно детско филмче. Забележете невероятната прилика на анимирания мотопед с един модел от реалността:

Не смятам, че дете може да осъзнае за какво става дума, но на възрастните определено ще им стане ясна асоциацията. А междувременно за по-досетливите има и друга подсказка:

Познато ли ви е ограденото лого? Е, аз като интересуваща се веднага припознах следното:

Може би малката драскулка на кормилото нямаше да ми направи впечатление в друг случай, но ако знаеш какво търсиш, след като вече си видял дизайна на анимирания мотопед, всичко си идва на мястото. До какви необятни възможности се докосваме, ако дори в анимационните филмчета правим product placement!

A Tale of Two Cities

Полу-полярните температури все пак не успяха да преборят любопитството ми и в крайна сметка оползотворих вечерта с посещение в Дома на киното. Двата филма определено си струваха разкарването до центъра.

Едни млади хора са направили два интересни филма. Съвместната прожекция създава интересни паралели между два доста различни и все пак подобни града - София и Истанбул.

Първият филм "Навсякъде, но тук - очите на София" е интересен експеримент, който не подлежи на точна жанрова характеристика. Мога обаче да го причисля към категорията "интересни", особено след като разбрах, че е направен на практика без всякакъв бюджет. Ниското качество на използваната техника допринасяше за особения чар и ъндърграунд-усещане. Филмът е сбор от мини-истории за различни видове, населяващи софийското градско пространство. Интересната мозайка представя виждания за любимата ни столица, проследява движението на всеки от героите през забързания град. Обичана и мразена, София изниква фрагментарно в съзнанието и те кара да се замислиш за собственото си мнение и начин на възприемане на urban-средата, която за повечето от нас се е превърнала в по-привично място за живеене, отколкото чистия природен хабитат.

Втория филм със заглавие "Изкуството и градът - пътуване до десетото биенале в Истанбул" представлява портрет на града в контекста на конкретното арт-събитие. Интересно е да се види как организаторите на биеналето са свързали отделните части на града със събитията - като жив организъм средата влияе на представяните творби и им придава напълно нов смисъл. Организаторите са избрали много приятен начин чрез различните арт-инсталации да накарат гостите да открият същността на Истанбул, вместо да ги затворят в задушни галерии и музеи. Чрез изкуството се обръща внимание на тежки социални проблеми на градската среда като глада, мизерията, миграционните процеси. И въпреки горчивия привкус, градът остава все така колоритен и екзотичен, приютявайки странна хетерогенна смес от индивидуалности.

Автори и на двата филма са Фабио Фереро, Галя Димитрова и Никола Замбели ("NoSleepNoFood" production и xin!WashingBrain automatisms production). Благодаря им за приятно прекараната събота вечер!

Под дърво и камък

Случвало ли ви се е просто да не можете да откриете клиентите си? Е, на мен ми се случи...

Цял ден днес се опитвам да открия клиенти, които агенцията ми обслужва. Хората би трябвало да се интересуват от развитието на проекта, който изпълняваме за тях, затова ми е много странно, че не мога да получа обратна връзка. Момичето, с което поддържам контакт, не може да бъде открито по никакъв начин - телефон (стационарен и мобилен) или e-mail. Това, за жалост, не е единичен случай, а по-скоро постоянна и засилваща се тенденция. Ако я търсех, за да ѝ искам пари, щеше да ми е ясно :) , но просто трябваше да я уведомя какво и как сме свършили досега и да ѝ поискам допълнителна информация за уточняване на няколко малки, но важни детайла. Тъй като сме вече на финалната права и искаме да завършим нещата преди края на годината, подобни досадни и напълно неоправдани проблеми ме докарват до ръба на тиха лудост.
Не мога да си обясня как в днешно време, когато светът става все по-динамичен и мобилен, когато всяка минута е от значение, човек може да си позволи да "се изпари" от работната действителност за цял ден. Въпреки че жонглирам с лекции и работа, никога не ми се е случвало да получа обаждане на служебния си телефон, което да не върна в рамките на един час - учили са ме, че за една PR агенция основа на обслужването е бързата връзка с клиента. Това обаче явно не важи за обратната връзка клиент-агенция. Работата е там, че колкото и добри специалисти да сте в сферата на комуникацията, има въпроси от компетенцията на браншови експерти, на които не трябва (умишлено използвам "трябва", а не "може") да отговаряте без консултация.
Нормално е преди празниците на никой да не му се работи много-много, и все пак трябва да се интересуваш къде отиват парите ти - "проверката е висша форма на доверие". Пък и когато имаш краен срок за проект, трябва да преглътнеш петъчния и предпразничния мързел и да запретнеш ръкави, за да завършиш това, което си започнал. Още повече, че без тези крайни уточнения нещата не могат да бъдат доведени до финал - всъщност могат, но това няма да бъде желаният от клиента финал, а просто "задоволителният" резултат не е достатъчен.

Два свята

Понякога за броени дни ти се предоставя възможност да научиш за една епоха повече, отколкото си научил за нея през целия си живот. По стечение на обстоятелствата наскоро се запознах с две много различни лица на 60-те години - време неживяно и непонятно лично за мен, както и вероятно за много от моите връстници.

От една страна виждаш българските 60 - графитено очертани от човек, който е бил твърде млад, за да се докосне пряко до всичко, което се крие под официалната идеология и лозунгите от социалистическите конгреси. Все пак в романа си "Дзифт" Владислав Тодоров е уловил плътната нелицеприятна същност на бордеите и софийските гета, тъмното съществуване на работниците, които без грешка могат да рецитират надеждите за "единний светъл комунизъм", но остават впримчени в своето кално съществуване. Това в никакъв случай не е роман ЗА това време - просто времето оставя своя отпечатък върху случващото се. Динамичното и по мъжки стегнато повествование пробягва през епохата, но дава неподправена информация за живота под социалната граница. С нетърпение очаквам екранизацията на "черния роман", както го е определил авторът - стискаме палци февруари да дойде по-бързо, за да ни зарадва с премиерата на филма, режисиран от Явор Гърдев и с участието на Захари Бахаров и Таня Илиева в главните роли. Междувременно може да си уплътните времето с приятни 150 страници.


В неделя се натъкнах и на коренно различно лице на 60-те години - другите 60, случили се в така жадувания тогава Запад. Изложбата на Лорънс Шилър "Мерилин Монро и Америка през 60-те" показва над 70 уловени мига от едно наистина динамично и интересно десетилетие. Време на разнообразни революции - развива се теорията, че ЛСД помага за извисяването на съзнанието (да живее харвардския професор Лиъри!); за първи път на страниците на Playboy се появява генитално окосмяване; Мартин Лутър Кинг призовава "Нека да изгрее свободата!". От друга страна, времето е и твърде смутно - отиват си любимите на Америка братя Кенеди, пророкът на свободата Кинг е убит, отива си и иконата Мерилин Монро. Въпреки че името й присъства в заглавието на изложбата, акцентът върху личността на Мерилин не е твърде натрапчив - отдадено е заслуженото на много нейни съвременници - Хичкок, Уолт Дисни, Джаксън 5... Няма да изреждам, защото няма да ми стигне мястото.
Безспорна икона на това време, Мерилин Монро е показана във всякакви аспекти от личността си: като започнем от официалната, елегантна дама в малка черна рокля, видим класическа Дама, която говори с прислужницата си и стигнем до палавата блондина, флиртуваща с обектива от ръба на басейна, гола и божествена, а междувременно забележим и детския радостен блясък в очите на едно непораснало дете пред торта за рожден ден.
Норман Мейлър определя 60-те години в Америка по следния начин: "Коронясано от Хемингуей, това десетилетие бе изпратено от регента Анди Уорхол." Многоликото време на високи идеали залязва с раждането на съвременното консуматорско общество, заслепено от материализма. Обективът на Шилър е уловил много пластове на този период - интересно е да ги откриете за себе си, независимо дали той ви е познат или също толкова далечен, колкото на мен.

Съботно-неделно

Достатъчно със сериозните теми - все пак вече дойде (тази прекрасна българска дума!) уийкендът.

Вижте сега какво значи истинска блондинка. Няма да крия злорадата усмивка, която се изписва по лицата на всички тъмнокоси момичета, когато видят нещо подобно - мацката наистина е злееее! Откъсът е от американския вариант на предаването "Това го знае всяко хлапе":